Арх. Андрейчин, наскоро приключи един от най-големите за последните години в България конкурси за устройствена концепция за нов вторичен градски център на София. Как ще коментирате конкурса?
- Мисля, че не е дошло времето за такъв грандиозен проект. Не че не сме дорасли за подобни конкурси. И по-рано съм казвал и писал, че ако се правят конкурси, те трябва да бъдат международни, с участието на авторитетно жури, както това се случи сега. Чудесно е, че такъв конкурс се проведе в България и дойдоха архитекти от световна величина.

Какво ви кара да сте скептичен тогава?
- Според мен конкурсът трябва да е за нещо, което ще се реализира, което ще се осъществи, и то в близко време. Иначе, ако правим конкурси и каним големи имена, а после нищо не се получава, те няма да участват повече.
Всичко това ми напомня времето на моите млади години, когато се правеха конкурси и почти никога не се реализираха спечелилите проекти. Дори наричахме местата, за които се обявяваха конкурсите, "дежурни терени". После нищо не се реализираше.
Не казвам да не се провеждат конкурси, напротив – трябваше да се върне конкурсното начало, но плаши тази грандиозност, мегаломанията в предназначението на определеното за вторичен център място. Ако в един вторичен градски център има правителствени сгради, значи той трябва да стане "първичен"! Освен това историческият център на София си има подходяща среда за правителствени нужди. Мисля, че в този момент на държавната администрация не са и нужни нови сгради. От една страна, никога няма да се откажа от идеята, че сегашният Министерски съвет заедно с ЦУМ и Министерството на труда – цялото това каре от северната страна на Ларгото – трябва да бъде превърнато в Българския Лувър, където да се върне и Националният исторически музей. Но в същото време съм абсолютно убеден, че в останалите сгради около Ларгото има предостатъчно място за държавната администрация, стига да не допуснем тя да се увеличи ненужно.

Нужен ли е на София вторичен градски център?
- Разбира се, че има нужда да се създават т.нар. вторични градски ядра. Още в проекта за Генералния план на София (1969-1979, или "Плана Стайнов", както го нарекоха по-късно и в който участвах и аз до 1975), беше предвидена система от вторични градски центрове. Доколкото си спомням, и тогава беше предвидено, че някъде на това място – в местността Къро (на 6-и километър на бул."Цариградско шосе" – бел. ред.), ще има подобен център. Въпреки че проектът за общия план тогава не беше приет по някакви неясни "висши" съображения, София продължи да се развива като линеарен град – силно издължен на северозапад и югоизток, а коридорите на системите труд, обитаване и отдих следваха тази посока. Предвиждаше се линеарно развитие и на главния градски център с вторични ядра, защото главният център трябваше да се разтовари.
Градът има нужда от вторичен градски център, но защо да местим там и правителството? Ще създадем територия за града и хората, а в същото време ще преместим и институции, за които се изисква специален режим на достъп. Не си представям създаването на вторично ядро с подобни мегаломански идеи.

А мястото подходящо ли е за подобна функция сега?
- Като цяло теренът не е достатъчно проучен предварително. Хубаво е, че е консолидиран. Мястото е толкова голямо и хубаво, че не знаеш накъде да посегнеш. Например на мястото на парка "Владимир Заимов" също някога е имало казарми. По подобен начин се усвоиха терените около НДК, след като военните ги освободиха. Най-напред там имаше конкурс за Национална опера (1972), който беше спечелен от белградски архитекти. Но после се отказаха от идеята за операта и се построи НДК.

По време на обсъждане на шестте проекта пред студентите вие изразихте мнение, че могат да се комбинират идеи от отделните предложения. Как може да се осъществи това?
- Има конкурси, в които възложителят си запазва подобно право. Нямам предвид само комбинация от идеи. Например при конкурса за мястото на Световния търговски център в Ню Йорк (т.нар. "Кота нула") на финала оставиха два проекта, журито даде указания и поиска финалистите да изяснят някои параметри. Проектите, които обществото харесваше, отпаднаха. Ситуацията беше подобна, защото накрая имаше седем колектива.
Тук става въпрос за политиката на възложителя при обявяване на конкурса и впоследствие. И в София можеше да се посочат двама или трима финалисти и да се поискат от тях по-детайлни разработки.

Как ще коментирате шестте проекта от гледна точка на концепция за градска среда?
- Големите имена, които участваха (Норман Фостър, Заха Хадид, Масимилиано Фуксас, Доминик Перо – бел. ред.) получиха възможност за проучване и оформяне на урбанистична концепция, което днес не се случва често. Всички са вложили много усилия и познания да разгърнат тези възможности, залагайки повече на концептуално ниво.
За проекта на Доминик Перо всички казват, че е най-реалистичният, ако може да се говори за реализъм. Но пространствената идея, на която той залага, според мен не е най-добрата. Имам предвид мястото на пречупването на оста. Това също е силен момент, който трябва да бъде акцентиран. Поставени са акценти в двата края на оста. Представен е детайл точно при мястото на пречупване на оста, а на него се вижда, че там нищо не се случва. Десеткилометровата ос "Лувър – Дефанс" сега продължава още на запад след едно пречупване, което е само от около 5-6 градуса, но именно там построиха "Голямата арка", при това леко ротирана в новото направление. Т.е. дори такова слабо отклонение при една подобна визуална ос се маркира по-някакъв начин.

Транспортното обслужване на мястото се посочва като най-сериозен проблем. Вие какво мислите?
- В момента не са развити комуникационните връзки. В основата на всяка идея е градската комуникация и когато тя има готовност да поеме съответното натоварване, тогава вече може да се прави съответен устройствен план за самата територия. В настоящия случай виждаме проектиране в обратен ред. Градът ще има полза, когато са налице предварителните виждания и връзки на територията.
Трябва да има схема на градската комуникация, от която да е абсолютно ясно къде ще има метро и къде ще бъдат основните връзки с останалите части на града, защото теренът в местността Къро е абсолютно изолиран от целия град, не само от околните квартали. За всички военни терени е характерна такава изолираност – те са подчинени на друга логика.
Важно е още в началото да се направят комплексни проучвания, които да спомогнат за изясняване на комуникационните връзки. Тепърва предстоят много доизяснявания по отделните системи, възможно е да настъпят някои сериозни промени в направленията по отделните части. В този смисъл проектът трябва да дава възможности. Проектът на Перо сякаш е най-отворен за промени.
Историята познава конкурси, които се правят, за да се изяснят нещата. Но ние не можем да си позволим използването на световни имена да ни изясняват проблемите, а ние после ще си направим, каквото си знаем. Големите архитектурни имена са имена и в големия бизнес и пазят авторитета си.

Вие имате ли си любим проект от шестте?
- Нямам любим проект, защото намерих грешки във всеки от тях. Например при добра пространствена идея има грешни отправни точки за посетителите. В един проект харесвам едно, в друг – друго. В урбанизма това може да се случи. Ако преценяваш обаче две сгради, по-трудно може да кажеш – от едната сграда харесвам покрива, а от другата – партера. Трудно се сравняват две различни сгради на две различни места. Но във всеки от шестте проекта има по нещо хубаво, важно и ценно.

Какво мислите за високите сгради във вторичния градски център?
- Както съм чувал да казва главният архитект на София Петър Диков, ние нямаме законодателство, което да осигури строителство на високи сгради, особено в група.
В Париж през 1973 г. построиха 60-етажен небостъргач на левия бряг на Сена, известен като кулата "Монпарнас". И толкова се разочароваха, че за няколко години забраниха строителството на небостъргачи в цяла Франция! По-късно избраха новия квартал "Ла Дефанс" за територия, в която могат да се строят небостъргачи.
Ако не бъде определено място в устройствения план на града, на което да се реши, че ще има такива сгради, схемата не работи. Покойният арх. Филип Джонсън каза в интервю още през 1989 г.: "Иначе се получава леха с лук – тук стърчи един стрък, там – друг. Най-добре е да са скупчени на едно място, както е в Манхатън. Така поне приличат на планина!"
Опитах се да оформя дефиниция за "Вертикалния град" в моята все още неиздадена книга под това заглавие. Според мен, това не е кула-град, в която може да се живее, без да се излиза от нея, както най-често определят небостъргачите със смесени функции. На Града му трябват булеварди и улици, а не асансьори. "Вертикалният град" може да бъде самият силует, когато в него има определено място за високите сгради. За да се проектират високи сгради, трябва да има други правила, различни от сегашните и от тези в другите квартали, но най-важното е да се реши дали градът има нужда от тях!

От какво има нужда София?
- Би трябвало да се започне от това, което липсва на София. Липсват и спортни терени, парковете са много орязани и разграбени като среда. В шестте проекта има силен стремеж към създаването на озеленена среда, и то чрез всички съвременни средства за постигането на устойчиво развитие.

Вие познавате добре световни проекти за подобни многофункционални центрове, какви изводи можете да направите, може ли да се поучим от чуждия опит?
- Първият "класически" пример, който ми идва наум, е град Бразилия – новата столица на Бразилия, реализирана на празен терен (1959). Получил се е град, на който не може да се вдъхне живот. Като първопричина се изтъква пак мегаломания.
От десетилетия дават Бразилия като пример за урбанистичен, а и държавен провал. Но градът се е развил и вече не е такъв, какъвто го представяха. Не съм бил там, само цитирам мнението на проф. арх. Милка Близнакова от САЩ, а на нея не мога да не и вярвам. Затова мисля, че почти на всяко място може да се вдъхне живот, но това отнема много време, понякога изчислено не в години, а в поколения.
В урбанизма няма неща, които да работят по учебник, да са ясни от пръв поглед. Най-трудната задача за един проект е да създаде жива среда и хората да обикнат новото място, защото старите селища притежават романтичен ореол от различни епохи и култури, чието наследство всички искат да видят. Докато на новото място трудно се събират интересни неща от едно и също време. Ако някой е успял да постигне това в ново селище – то ще е най-големият успех! Докато при нова сграда нещата могат да се предскажат. Във всяка сграда има урбанизъм – в проектирането и в нейния живот, но аз имам предвид по-високите урбанистични нива и стъпала, които трябва да се изкачат – развитието на средата като част от града. А за отделните сгради след това се използват "наготово" създалите се конкретни условия.

Предстои разработване на Подробен устройствен план, какви са вашите препоръки?
- Най-напред трябва да се изследват и установят връзките с града, за да се предостави на арх. Перо пълната информация за терена – само така ще могат да се реализират неговите идеи, които да са полезни на нашия град.